Отново сме на път и крайната ни цел този път е с. Козлец, Хасковско. Там вече повече от десетилетие Раим Юмер и Аксел Смаил отглеждат чистопороден Симентал в стопанството си. Раим дълги години е следвал тежкия път на емигранта, за да осигури на семейството си нормален живот. Освен голямата му любов към съпругата и семейството му, Раим още от детство има друга голяма страст – тази към животните.
Именно тя го връща обратно в България и днес, заедно с Аксел, са напълно отдадени на ежедневието на животновъдите – тежко, без почивка, но според тях си струва. За пътя от Германия до Козлец и премеждията в българската реалност днес ни разказва Аксел, която е била неотлъчно до мъжа си във всяко начинание.
– Здравейте, добре заварили! Моля разкажете ни за себе си с няколко думи.
– Казвам се Аксел Смаил на 45 години от гр. Хасково. Със съпруга ми, Раим, се занимаваме с говедовъдство от 15 години, като аз се включих активно в дейността преди 10. Преди това бях ангажирана с отглеждането на нашите две деца и след като поотраснаха вече имах възможност да помагам активно във фермата.
Преди да изгради фермата съпругът ми работеше в чужбина като много други българи, които пътуваха, за да осигурят по-добър живот за семейството си. Негова е идеята за стопанството, тъй като любовта си към животните е наследил от баща си, който някога е отглеждал овце. Аз, от друга страна, нямах голямо желание, защото до онзи момент не бях имала никакъв допир с животни. Отраснала съм в града и за мен това беше много чуждо.
Първоначално животновъдството беше като допълнителен доход за Раим и основната помощ, която получаваше беше от баща му. При пътуванията му в западните държави беше се запалил много по порода Симентал и при едно от връщанията му, купи от една ферма четири малки женски теленца, които баща му изгледа. Станаха страхотни животни и това го амбицира още повече да се захване сериозно с това. Постепенно от четири станаха осем, десет и уж на шега фермата се превърна в негово основно занимание. Не всички животни, които купуваше бяха чистокръвни Симентали, но тъй като ги осеменяваше само изкуствено постепенно стадото се изчисти напълно.
– Колко и какви животни имате в момента?
– Над шейсет.
– Това ли е първата Ви ферма?
– Не, първоначално бяхме в друг обор. Когато мъжът ми се върна от чужбина вече за постоянно беше ясно, че фермата няма да е между другото. Той сериозно се амбицира да увеличи броя на животните, тъй като с 10 крави няма как да се издържа семейство. Продадохме апартамента си в гр. Хасково и направихме чисто нов обор в родното село на Раим.
Точно тогава обаче излезе онази безумна наредба, че в населено място не може да се отглеждат повече от 10 животни. Можете да си представите какъв удар беше това за нас след като бяхме инвестирали в обора всичко, което имаме. Бяхме го изградили от нищото в задния двор на къщата – нова конструкция, нов покрив и изкарахме само една година там. Нямаше как да го продадем и се наложи да започнем пак буквално от нулата. Точно в този момент пуснаха за продажба оборите, в които в момента се намираме в с. Козлец. Те бяха бивши сгради на ТКЗС. Явно няма нищо случайно. Купихме този обор с малкото средства, които ни бяха останали и хайде пак от нищото.
Сградата беше в плачевно състояние и беше по-лесно да я построим наново, отколкото да я ремонтираме. Както всичко останало от комунизма и това беше докарано до пълна разруха, но ако трябваше да узаконяваме някой друг отдалечен терен щеше вече да е непосилно за нас. Само по документи се водеше селскостопанска сграда, а всъщност беше една съборетина. Започна се пак с ремонти, покриви, строежи… всичко отначало, докато направим обора що-годе приличен за отглеждане на животни.
– На Вас не Ви ли писна? Не сте ли се опитвали да откажете Раим от това начинание?
– На мен ми е писвало много пъти. Понякога ежедневно, но ние сме семейство и аз трябва да следвам пътя, който мъжът ми е избрал за нас и да го подкрепям. Докато гледах децата почти не идвах във фермата, но когато бащата на Раим почина той остана съвсем сам и нямаше как да се справи. Тогава реално аз се включих активно. Не отричам, че за мен беше голям шок отначало. Израснала съм в града и в семейството ми никога не е имало животни. Не съм си и представяла, че ще се занимавам с това. Пътувах всеки ден, докато децата бяха малки. Сега вече са големи и голямата ми дъщеря наскоро дори завърши специалност „Зооинженер“. Доскоро си мислехме, че ще се включи и тя в производството. Младите хора обаче изобщо не искат да се обвързват с животновъдство. Тя е била свидетел какво ни е коствало това на нас през годините и за момента интересите й са в друга посока. И двете ни момичета идват, радват се на животните, но дотам.
– Вие кога се пречупихте? Кога издоихте за пръв път крава?
– Не стана изведнъж. Свиквах постепенно, но човек като няма избор намира начин. Отначало ги дояхме ръчно, но като увеличихме броя на кравите купихме агрегати и свикнах да работя с тях. В момента все още сме на гюмове, но планираме да направим централен млекопровод. Искаме да изградим и един навес за свободно отглеждане на животните, тъй като сега са постоянно вързани.
– За тези 15 години къде сгрешихте? Какво не бихте повторили?
– Дано не звучи самохвално, но никъде. Наистина беше много трудно, но вярвам, че постъпихме правилно като не се отказахме. С годините осъзнах, че колкото и да е трудно, животновъдството дава свобода да зависиш само от себе си и да оставиш нещо смислено зад гърба си. В тази работа резултатите от усилията си ги виждаш с времето и това носи огромно удовлетворение!
Бяхме в чужбина, пробвахме и там. Дори и дъщеря ми се роди в Германия и имахме възможност да останем за постоянно. Времената бяха други. Нямаше такъв наплив на мигранти, а работа имаше много и то добре платена. Камъкът обаче си тежи на мястото и човек трябва да е там, където е роден, за да се чувства пълноценен.
Спомням си как, докато бях бременна в деветия месец в Германия, Раим ме водеше да обикаляме фермите и да гледаме животните. Тъй като докторите ми бяха препоръчали движение, вместо да ходим по кафета и магазини, ние обикаляхме стопанствата. Тогава не съм си мислила, че един ден това ще е нашия поминък.
– Сега обаче май Вие сте по-ангажирана дори и от Раим?
– Да, май нещата се обърнаха. С годините наистина приех присърце и фермата, и животните. На него понякога работата му идва в повече, а и ние сме само двамата – никой не ни помага, но отказване няма как да има вече. Честно казано не искам да взимаме работници, особено за доенето. Обичам си ги животните, искам към тях да се проявява внимание и грижа. Не искам да ми ги съсипват непознати и безотговорни хора. Аз на тях през последните години отделям повече внимание, отколкото на децата.
– Откога не сте ходили на почивка?
– От над 10 години, но може и без това. Няма как да си оставя фермата за една седмица и като се върна някой да е съсипал всичко, което сме създали с толкова труд. На работници доверие не може да се има – в това се убедихме. Да вземем някой само да отбива номера и да чака да свърши деня, за да си тръгне, няма никакъв смисъл. Повечето са много безотговорни и изобщо не им се работи, независимо от условията, които им предлагаш. Все работата им е много, а парите малко. Предпочитам всичко да си свърша сама и да си знам, че е направено както трябва!
– Сега, ако трябва да работите нещо друго за някой друг от 9.00 до 18.00 ч. ще можете ли?
– Не, абсурд. Колкото и да е трудно, гледането на животни е като краста – захванеш ли се веднъж няма отказване!
– Уважават ли българите труда на фермерите?
– Не, изобщо. След като започнахме да получаваме субсидии, може би отношението леко се промени. Но не заради труда, който полагаме, а заради парите. Както всичко в България, само това явно има значение. Преди, ако един животновъд – регистриран и работещ, отиде в банка, за да кандидатства за кредит, отказа му беше гарантиран. Сега почти ежедневно ни звънят от различни банки да ни предлагат кредити. На нас животновъдите винаги ни трябват пари. Животните са като децата – трябва да се хранят, ако има болно трябва да извикаш лекар и всеки ден да се пазят да са здрави и обгрижени. Не мисля, че някой реално оценява труда, който полагаме и всичко, от което се отказваме.
– За друго подпомагане извън субсидиите, по някоя програма, мислили ли сте да кандидатствате?
– Преди години се бях амбицирала сериозно, но като се запознах с цялата бюрократщина и безумни изисквания се отказахме. Ние не сме счетоводители и администратори. Всичко е бизнес – измислено е богатите да стават по-богати на гърба на тези, които наистина работят.
– Усещате ли държавата като своя опора и подкрепа?
– Не, категорично! Не се оплаквам, но трудът ни със сигурност не е уважаван, а ние на Държавата реално само даваме. Ние не ползваме почивки, болнични и помощи, а си плащаме всичко надлежно и навреме. Следят ни изкъсо и само да имат повод няма да се поколебаят да наложат санкции. Дори и субсидиите ни облагат с данъци. Благодарение на интернет успяваме да следим какво се случва по света и знаем, че в много държави субсидиите не се облагат с данъци. За цената на млякото няма какво да говоря – тя тъпче на едно място от години. През лятото редовно пада на безценица, а цената на фуражите е все по-висока.
– Вие сте член на НАРМС от 2015 г. Защо не потърсихте съдействие от Асоциацията в самото начало?
– Действително членуваме сравнително отскоро, тъй като с г-н Атанасов се запознахме случайно покрай наш общ познат – Митко Пъчев от Кърджали. До този момент не само ние, но и никой в региона не членуваше в Асоциация. Дори и колеги с по-големи стопанства.
– Какво Ви мотивира за това членство? Субсидията ли беше основната причина?
– Не мога да кажа, че това не беше водещата причина за това решение, но с течение на времето се оказа, че помощта, която получаваме в много други направления е изключително важна! Вече виждаме първите резултати от качествения семенен материал, който НАРМС ни осигурява и разликата е осезаема. Преди това нашия осеменител също осеменяваше със Симентал, но какъв като качество или произход никой не знаеше. Резултатите обаче наистина са много различни сега и мога да кажа, че сега разбираме колко е важен качествения семенен материал. Животните и като развитие, и като продукция са несравними.
Изобщо не бяхме чували за случен план и просто искахме да изчистим стадото. Сега вече с помощта на Мария – нашия сътрудник по регион, много внимателно следваме указанията. Тя е много стриктна в работата си и ни оказва пълно съдействие. Освен семенния материал и административната помощ, получаваме съдействие и информация винаги, когато имаме нужда.
– Каква е разликата в продукцията за последните 5 години.
– Кръстоските не могат да се сравняват с чистопородните животни. Продукцията наистина е много качествена, но за това допринесе не само селекцията, но и правилното хранене. Както много други колеги, преди години ние го подценявахме и не разбирахме, че е основен критерий за добра продукция и здраве на животните. Ние нямаме възможност да ползваме консултанти и рецепти за хранене. Сами си произвеждаме фуражите. Отглеждаме люцерна и грах на свои земи или взети под наем и се стараем да осигурим на животните максимално балансирана дажба. Отделили сме подрастващите от дойните крави и се стремим да осигурим необходимото индивидуално за всяко животно. Все още нямаме възможност да отделим сухостойните. С практиката се научихме как да храним правилно животните и за момента сме намерили баланс в това отношение. Сигурно има още какво да се желае, но с времето и опита грешките се изчистват.
– Как се виждате след 5 години?
– Засега целта ни е, както казах – централен млекопровод и навес за свободно отглеждане. После ще го мислим. В една ферма винаги има какво да се оправя и оптимизира, но всяко нещо с времето си. Да сме здрави, да се подкрепяме, да работим и постепенно всичко ще се случи.
– Какво ще пожелаете на колегите си в Асоциацията?
– Да са здрави, да са задружни и да не се отказват! Трудно е – дори непосилно, но си струва! Това, което правим е смислено и заслужава уважение и трябва да се гордеем с труда си! Поздрави на всички!