Днес ще ви срещнем с един бивш и надяваме се бъдещ член на НАРМС.
Кирил Праматаров е фермер от гр. Гоце Делчев, който доскоро развиваше малко стопанство с млечни крави, порода Симентал в село Копривлен. По стечение на обстоятелствата той взе трудното решение да прекрати тази дейност поне за момента, но въпреки това запази добрите си взаимоотношения с колегите и членовете на Асоциацията.
Какво накара Кирил да инвестира във ферма в България след като години наред е работил в чужбина, за да има капитал за собствен бизнес и как държавата ни успя да го накара да се откаже от него, ще ни разкаже той самият в следващите редове.
– Здравей, Кирил, радвам се да те видя! Представи се за тези, които не те познават.
– Здравейте, казвам се Кирил Праматаров, на 35 години съм, от гр. Гоце Делчев. Потомствен животновъд съм. Дядо ми и баща ми отглеждаха предимно овце, а аз се насочих към говедата. Бях на 23, когато закупих първите черно-шарени животни от с. Мусомище.
През 2013 г. купих 5 чистопородни Симентала от Троянско и скоро след това реших, че това са животните, които искам да отглеждам. Между двете породи няма никаква база за сравнение. Осеменявах ги изкуствено и се радвах на всяки новороден женски приплод.
– Ти беше член на асоциацията и с желание развиваше стопанството, но в момента не си говедовъд. Защо се отказа?
– Първата причина беше, че няма работна ръка, а за сам човек грижата за стопанство е непосилна. Започнах физически да изнемогвам с работата. Имаше моменти, в които не успявах да си издоя животните, а за всичко трябваше да се грижа сам. В тази работа почивен ден няма и когато кравите стават повече и ангажиментите се увеличават. Нямах никакво време за семейството си, а за почивка изобщо не можеше да става и дума.
Другата причина е, че през 2017 г. ограничиха подпомагането на селектирани животни до минимум 20, което беше голям удар за малките ферми.
Дори след спирането на субсидиите аз продължих 2 години да ги отглеждам и да членувам в асоциацията, но желанието ми се изчерпа в един момент и реших да обърна внимание на семейството си.
– Завинаги ли приключи с говедовъдството?
– Не разбира се, аз го нося в себе си. Близо 2 години ми отне да взема такова трудно решение, но наистина изнемогвах от работа. Не можех да разчитам на никого. Работниците идваха и си отиваха и общо взето всичко си вършех сам.
Животните продадох в Якоруда. Бяха много хубави и се отказах от тях, точно когато започнах да виждам резултати от усилията си, но вече нямаше как.
В момента съм в период на изчакване. Надявам се, че след като родителите ми се пенсионират ще имат възможност да ми помогнат да изградя и развивам стопанство.
– Какво е да си млад фермер в България? Предполагам, че си започнал с огромен ентусиазъм.
– През 2008 г. се завърнах от Португалия, където работих в говедовъдни ферми. Бях спестил някакъв капитал и имах огромното желание да направя това, което бях видял там. В западните държави да си фермер е престижно и хората се отнасят с уважение към труда на животновъдите.
Имах илюзиите, че мога и в България да постигна същото, но нещата се оказаха много различни. Закупих първите животни. В началото се чувствах окрилен и това беше една моя огромна мечта. Все още не бях семеен и общо взето бях концентриран само в стопанството.
Много съм благодарен на жена ми, че, въпреки че нейните интереси са съвсем различни от отглеждането на животни, тя никога не се оплака и търпеше постоянното ми отсъствие. Понякога съм се прибирал от полето след полунощ.
Проблемите започнаха един след друг. Ограничиха субсидиите, имах проблем с узаконяването на земята, нямаше работна ръка и постепенно ентусиазмът беше заместен от българската действителност за съжаление. Полагаш едни огромни усилия, правиш компромиси със семейството и свободното си време и накрая дори не си уважаван за огромния труд, който полагаш. Нито от държавата, нито от обществото.
Почти всички средства, които спестих с работа в Португалия изчезнаха в разходи, техника и проблеми, а възвращаемостта все не идваше.
Пробвах да кандидатствам по няколко програми, но всичко приключваше там, където ми липсваха контакти и връзки с „правилните хора“. В България всичко се случва за съжаление явно по втория начин, а аз не исках да е така. Би трябвало с труд и упоритост човек да може да развива бизнес и да бъде подкрепян.
Когато детето ми се роди аз пропуснах всичките важни моменти с него. Стана на 5 години, а аз нямах спомени от този период, защото все ме нямаше. Нямаше как да ги заведа на море.
– Ти си работил в чужбина във ферма и сам казваш, че там този труд се ползва с уважение. Защо според теб тук има такъв проблем с работната ръка и е толкова непрестижно за младите да се работи във ферма?
– Срам ги е да работят във ферма. В България фермер е мръсна дума. Чувал съм изказвания от сорта на „Как ще работя с животни, жена ми после как ще излезе да пие кафе из града!“. „Кравар“ е обидна дума явно. В моето стопанство всички работници бяха на почит. Семейството ми се е грижело за всяка тяхна нужда или проблем. При нужда винаги сме ги водели на преглед и сме осигурявали всичко необходимо – храна, жилище, лекарства. Когато са имали нужда от почивен ден, никога не съм им отказвал. Аванс също.
Когато аз работех в Португалия ми дадоха една квартира без никакви условия и никой не се интересуваше болен ли съм, здрав ли съм и имам ли проблеми – на другия ден трябваше да съм на работа и това беше без коментар.
Въпреки всички грижи, които полагахме със семейството ми недоволни постоянно имаше. Нетната заплата, която получаваха беше над 1000 лв с безплатна квартира, храна и всичко необходимо, което за региона е много над средното. Имаха 4 почивни дни в месеца. Накрая стават и си тръгват без дори да се обадят.
– На какво се дължи това поведение според теб – манталитет, мързел или нещо друго?
– За мен лично проблемът е в цялостния манталитет на нас българите. Той е безкрайно разочароващ! Идваха при мен да работят хора, които буквално нямаха какво да ядат. Всичко беше наред месец-два и на третия започваха да се лакомят за повече, да се оглеждат в това колко аз печеля, да не си вършат работата. Все едно аз работя за тях, а не те за мен.
– Какво прави в деня, в който продаде животните? Как се почувства?
– Не си спомням точно в този ден какво направих, но още преди това знаех, че дойде ли този момент няма да се отделя от семейството си поне една седмица. Така и направих. След няколко дни отидохме на почивка. Бях решил максимално да им обръщам внимание и да спя до късно.
– Успя ли наистина да си почиваш след всички години на безсънни нощи?
– Всъщност не. Дори не спях, защото бях свикнал постоянно да съм под напрежение и да реагирам ако нещо се случи. Но пък гледах как детето ми спи и за първи път имах време да му се радвам, и да прекарвам времето с него като баща.
– Това още веднъж доказва огромната саможертва която правят фермерите в малките стопанства, които сами се грижат за животните си. Ти сам каза, че това не се оценява от обществото.
– Да, определено. Най-вече в малките населени места като нашето. При нас, независимо колко е „непрестижно“ да си фермер, имаше и много завист. Всеки се оглежда в теб без да си дава сметка за денонощния труд, който полагаш. Какво имаш, какво ядеш, какво караш – това е най-важното за съжаление. За тези години нито един човек не ми каза нещо хубаво и не ме поздрави. Хората не харесват тези, които полагат усилия и искат да направят нещо смислено. Това ги дразни и по всякакъв начин се опитват да го развалят без да печелят нищо от това. Това е манталитетът, за който говорех.
Такова, всъщност, е и отношението на Държавата към нас!
Голяма част от проблемите ми с работната ръка идваше именно от „доброжелателни“ съселяни и колеги, които успяваха да повлияят на мотивацията на работниците с приказки и интриги. Това е много жалко, защото вместо да положат усилия да оправят собствения си живот се „хранят“ с проблемите на другите.
Но няма значение – който е свикнал на работа пак ще работи и ще успява. Другите ще си приказват!
– Сега в момента с какво се занимаваш?
– Със земеделие основно. Освен това съм и общински съветник.
– Какво неочаквано развитие!? …и как се чувства един млад бивш и може би бъдещ фермер в българските „политически води“? Мътни ли са те?
– Това ще бъде моят първи и последен мандат. Определено моето място не е там. Не е моето поле за изява и се надявам скоро да се върна с нова сила и ентусиазъм в говедовъдството. Този път нещата ще ги направя с всички взети поуки от предишния ми опит и със сигурност няма да се откажа. Няма по-полезен от негативния опит, защото той учи на много. Първият път се оказах неподготвен за много неща, но си научих уроците и мисля, че ще се справя много по-добре. Не искам и не мога да работя друго. Това е моето призвание.
– Какво ще кажеш на младите хора, които сега се връщат от някоя западна ферма със спестени с много труд и лишения средства и искат да бъдат фермери?
– Ще им кажа да опитат със сигурност. Да не се отказват и да бъдат подготвени, че ще вършат всичко сами, без почивен ден, няма да спят и ще трябва много да се лишават. Но си струва! Да не обръщат внимание на никого и да си гонят целите!
– Чудесно пожелание! Очакваме те отново при нас! Успех!
– Благодаря! Тогава с удоволствие ще Ви поканя пак!